Народни танци


Българските народни танци включват предимно ръченици и хора. Ръченицата е танц, който се танцува индивидуално, по двойки, или групово. Няма хват за ръцете, освен ако хореографията не го изисква. Ръцете обикновено стоят на хълбоците, с изправени лакти. Ръченицата е разпространена в цяла България, но в отделните етнографски области се танцува по различен начин , в зависимост от характерния стил. Затова има различни наименования според областта-  тракийска ръченица, шопска и други. При групово изпълнение на шопската ръченица всеки танцьор се хваща за колана на съседните танцьори.

Освен ръченицата , характерни за  българските народни танци са хората.Това са  колективни танци, при които участниците се подреждат в кръг, линия или други формации. Ритъмът на различните хора варира от бавен до бърз, като преобладава  неравноделният такт.

Най-известни са право хородунавско хорошопско хородайчово хоро и ганкино хоро. В зависимост от вида хоро, всеки танцьор се хваща или за ръцете, или за колана на съседните танцьори. При изцяло мъжка формация, има опция танцьорите да се държат и за раменете.

Българските народни танци са вълнуващо изживяване както за тези, които ги играят, така и за тези, които наблюдават.  Има разлика между хората , които се изпълняват на сцена и тези , които се танцуват  в ежедневието .На сцената се вижда основно външната им  страна – сложните стъпки, движения и фигури, които изиграват танцьорите. Хората се практикуват и на големи празници, обичаи и събирания, в такъв момент те са израз на колективния дух.

В миналото хорото е било неделима част от всеки празник. На големите празници са се организирали общоселски хора.

В миналото хората са били съпроводени от специфичен регламент и традиции. Първи на хорото заиграват момите. След тях свое хоро изиграват ергените. В началото младите играят само под съпровода на песни. След тези първи танци на момите и ергените, прииждат и омъжените жени. Накрая се появяват и мъжете, заедно с музиканти, които свирят на хорото. Мъжете подхващат своето хоро, водено от най-авторитетния мъж в селото. 

След като на селския мегдан се съберат всички, се заиграва общото хоро. В началото на хороводната редица се нареждат мъжете – подредени по старшинство и по танцьорско майсторство. След тях се редят ергените. Към „мъжката“ половина на хорото се  прибавя и женската – първо омъжените, след тях и девойките, а най-накрая – децата като последното задължително е момче.

Освен веселба, голямото празнично хоро някога било място за изява и доказване на лични качества. На хорото най-почетно е мястото на водача. Който е пръв на хороводната редица, най-добре може да демонстрира своето майсторство и стил на танцуване пред всички. Затова обичаят изисквал водачите да се сменят и всеки да получи своя шанс за изява. Разбира се, възниквали и доста яростни спорове между най-напористите ергени.

На хорото гласно и негласно участниците обменяли житейски опит, ергени  „задяват ” момите. Младите се събират по махали да поиграят в неделните следобеди. Дори в сезона на усилена земеделска работа, на младите било позволено да  устройват своите събирания с танци и да се забавляват.

Всяка от шестте етнографски области се отличава с  характерни танци и хора , които са отражение на историята , културата , нравите и обичаите на българите  от този район. Шестте етнографски области са – Добруджанска , Пиринска , Родопска , Северняшка , Тракийска  и Шопска.